Не разбирам логиката на Урсула фон дер Лайен. Не разбирам оксиморона, който ни предлага тази жена. Абсурдно е да твърдиш, че мир се постига с военна сила. Мирът не се гради върху пушечни дула и не разцъфтява сред руини. В историята няма пример, в който войната да е донесла истински и траен мир. В най-добрия случай тя оставя след себе си кратък момент на затишие, последван от нови конфликти.
Днес, 80 години след победата над нацизма, се наблюдава странен парадокс: на бойното поле в Украйна има групи, които се идентифицират с бандеровската идеология. В мен, това предизвиква оправдана критика и недоумение, особено когато западните държави, които исторически са се борили срещу нацизма, оказват подкрепа на Украйна. Историята не е черно-бяла, но когато миналото започне да се преплита с настоящето по толкова противоречив начин, въпросите са неизбежни.
Напоследък получавам съобщения и коментари в стил „Чемодан-вокзал-Москва“.
Уважавам правото на всеки да има мнение и да го изразява свободно. Но когато тези препоръки започват да звучат като заповеди, не мога да не се запитам:
Ако тези хора са толкова убедени в правотата на своята кауза, защо самите те не отидат в Украйна? Лесно ми е да им напиша: „Чемодан-вокзал-Киев“.
В България все по-често се срещат така наречените „диванни войници“. Това са хора, които ежедневно водят битки в социалните мрежи, размахвайки виртуални знамена и крещейки клиширани лозунги, но когато стане дума за реални действия, изведнъж стават незабележими. Те лесно призовават другите да напуснат страната си, да се откажат от убежденията си или дори да се самоцензурират. Но къде са те, когато трябва да покажат последователност в действията си и личен пример?
Въпросът, който не мога да не си задам, е:
Ако хората, които изпращат мен и други хора в Москва, са толкова твърдо убедени, че Украйна води справедлива война и че всеки, който не подкрепя тази позиция, няма място в България, защо не заминат за Украйна? Защо не покажат на дело своята принципност и отдаденост? Защо не докажат, че думите им не са просто шум в интернет пространството, а истински израз на вътрешното им убеждение?
Аз нямам за цел да изпращам никого на бойното поле. Нямам властта, нито желанието да диктувам кой какво трябва да прави със собствения си живот. Но когато някой ми препоръчва „Чемодан-вокзал-Москва“, не е ли логично да отговоря с „А вие защо не отидете в Украйна?“.
Разберете ме правилно! Това не е обида, а въпрос за личната отговорност. Въпрос към всички онези, които така лесно раздават присъди, но не искат да понесат тежестта на собствените си думи.
Уважеми читатели, моралът не е еднопосочна улица.
Ако си готов да съдиш другите, бъди готов и сам да бъдеш съден. Ако очакваш от другите да се подчиняват на твоята истина, първо покажи, че ти самият живееш според нея. Защото истинската сила на убежденията не се измерва във Фейсбук статуси и коментари, а в реални действия и в личния пример.
Тази статия не е призив за разделение. Тя е призив за последователност в думи-действия. За уважение към свободата на словото и правото на всеки да има собствено мнение. И най-вече, за осъзнаване, че думите имат тежест. Ако наистина вярвате в това, което казвате, бъдете последователни. Иначе остава усещането, че просто сте поредният „диванен войник“, който води битките си само там, където е безопасно.
