Скъпи приятели, уважаеми последователи,
Бегло следя събитията в Гърция, нооо от видяното вече се се питам – каква е разликата между нас и тях?
Как така в Гърция стотици хиляди души излизат на улицата, когато са измамени, предадени или просто когато искат справедливост, а в България… протестът сякаш приключва преди да е започнал?
Има нещо, което не е наред.
Да си припомним събития от преди пет години.
По време на така наречената „пандемия“ гръцките граждани се подчиняваха на строги локдауни, носеха маски, приемаха ограничения. Чуха „стойте си вкъщи“ и стояха. Българите? При нас е съвсем друга Мара. Уж въведоха мерки, но никой не ги спазваше, нито ги приемаше насериозно. Магазините работеха с „таен вход“, кафенетата и ресторантите бяха запердени и пълни, „локдаунът“ беше само на хартия. Гърците се поддадоха, но днес са по улиците, защото усещат държавата като своя.
А ние?
Нито се поддадохме, нито се вдигаме.
Когато държавата поиска да ни затвори – не ѝ се получи.
Когато поиска да ни набоде – не ѝ се получи.
Когато дойде ред да защитим себе си и бъдещето на децата си – на никого не му е интересно да излезе на площада.
Каква е разликата? Защо гърците протестират на живо, а българите – във Фейсбук? Да, да, аз съм се сблъсквала с множество войводи, от диванната армия.
Вижте ги гърците – по улиците на Атина, Солун, Лариса, Ханя, Патра. Полицията не може да ги удържи. Сблъсъци, шествия, призиви за справедливост. Те усещат, че властта им дължи нещо – истина, обяснение, отчетност. Те изискват.
А у нас?
Гневът се излива в коментари, във вайкане, в безкрайни анализи и мемета. И толкова.
Разчитаме, че „някой друг“ ще излезе първи. Чакаме някой да „поведе хорото“. А хорото така и не започва.
Какво трябва да се случи, за да видим не 100, а поне 30 000 души на площада?
Отговорът не е в правителството, не е в партиите, не е в медиите.
Отговорът е в самите нас.
